Стаята притихна. Един от гостите дори извади телефона си. Зинаида Павловна се изопна, но не помръдна. Само очите ѝ станаха на иглички.
— Какво си се разщракала, ма? — изсъска тя. — Шоу ще ми правиш пред хората?
— Вие поискахте да говорим за приличие, нали? — каза Маргарита със странно спокойно лице. — Е, нека поговорим.
Тя започна да реди снимките върху празната вече покривка. Цветни, черно-бели, с дати отзад. Една, две, пет, десет…
— Тук сте на вилата на Валентин, нали? А тази е от Турция — с Аркадий. Датите съвпадат с времето, когато още живеехте с покойния баща на Николай. Ето и пръстенът ви — същият, който показвахте на погребението, ридаейки как сте останала сама…
— Това… това е фалшификация! — изграчи Зинаида, отстъпвайки крачка. — Ще те съдя!
— Моля ви. По-добре ме ударете пак. Това поне умеете. Но аз съм си направила труда. Събрах доказателства. И още нещо…
Маргарита посочи към Николай:
— Николай, скъпи, в кабинета — горното чекмедже. Донеси онзи кафяв плик.
Мъжът кимна, смутен, и излезе. Върна се след миг с плика, подаде го на жена си.
Маргарита извади документи. Листовете шумно се разгънаха върху масата.
— Това е доклад от частен детектив. Следил е Елена. Един месец. Ето адреси, дати, снимки. Това тук си ти, мила Елена, в колата на зам.-директора. Половин час след работа. Целувате се. Не в бузата.
Елена пребледня.
— Не… той каза… че са разделени! — изхлипа тя.
Николай мълчеше. Гледаше снимките. Дланта му беше стисната в юмрук.
— Е, щом си спокоен, да продължа. — Маргарита извади още един лист. — Заявление за развод. Подписано от мен преди месец. Всичко остава за теб — апартаментът, колата, дори мебелите, които аз избирах.
Зинаида се задъха.
— Ти си луда! Ще си тръгнеш без нищо?!
— Без нищо? — усмихна се Маргарита. — Бременна съм. От сина ви. След три години надежди и опити, най-после. Казаха, че било чудо. И аз вярвам.
Тя погледна към Николай.
— Не се тревожи. Няма да преча. Но ще получиш призовка. За издръжка. И, ако продължите да се държите така — може би и ограничен режим на свиждания.
Зинаида пребледня. Елена избяга от стаята със сълзи.
— И последно — вие, всички тук, които мълчахте, когато ме унижаваха, само клатехте глави… няма нужда да ми пожелавате “на добър час”. Ще си го пожелая сама.
Тя взе папката, облече се и на излизане каза:
— Николай? Печеното говеждо е във фурната. Два дни го мариновах. Сега можеш сам да си го поднесеш. Или да го нахраниш на мама си.
И затвори вратата.
ТРИ МЕСЕЦА ПО-КЪСНО.
В малка арт-галерия в центъра на София се откри изложба. Фотографии: боси детски крачета на прашна тераса, жена с коремче пред прозорец, светлина, тишина, нежност. Изложбата се казваше: „Ново начало — през очите на Маргарита Литвинова“.
Подреди се опашка. Сред посетителите — млад мъж с очила и кожена папка.
— Извинете… Вие ли сте Маргарита Литвинова?
— Аз съм.
— Арт-директор съм на издателство „Мама и аз“. Търсим фотограф за кориците на новата ни поредица. Видях снимките ви и… просто знаех, че вие сте човекът.
Маргарита се усмихна. Под сърцето ѝ някой леко мръдна — сякаш потвърждаваше.
— Стига да не критикувате салатата ми „мимоза“ — отвърна тя с искра в очите.
И продължи напред. По свой път. Сама — но свободна.
