Когато капакът на ковчега беше повдигнат, тежкият стоящ въздух със сладникава миризма на разлагане, смесен с метална нотка, удари всички в лицето. Тези, които стояха най — близо, рефлексивно покриха носа и устата си, но не миризмата ги парализира-само това, което видяха.
Вместо спокойно разположеното тяло на момичето, почиващо върху Бордо кадифе, ковчегът съдържаше неописуема плетеница от ръце, крака и лице. Тялото на момичето беше там, но под него — и около него-можеше да се различат други силуети, изкривени, замръзнали в неестествени пози. Кожата им имаше пепеляв оттенък, сякаш беше залепена за облицовката на ковчега, а очите — където бяха отворени — гледаха в празнотата, стъклото и мъртвите.
– Бог … – прошепна някой, сбогувайки се.
– Какво е това?! – извика жена от тълпата, преди гласът й да се счупи.
Майката на момичето не трепна. Очите й не мигаха, устните й бяха стиснати в тънка линия. Само леко треперене на ръката предаде, че видяното я разтърси до дълбините на душата.
– Казах ти … – прошепна тя, но никой не знаеше дали се обръща към присъстващите или към себе си.
Един от гробарите, все още с ръце на ръба на ковчега, се отдръпна треперещо.
– Това е невъзможно… – каза той. – Не може да е тук… поставяхме я … едно.…
Свещеникът, който досега мълчеше, бързо се приближи. Той се прекръсти три пъти и започна да шепне молитви, гласът му леко трепереше. Няколко възрастни жени в черни забрадки се отдръпнаха, мърморейки за стари проклятия и неспокойни души.
– Заключете я! – извика някой от семейството, но майката вдигна ръка, спирайки ги.
– Още не. Искам да видя … всичкия.
Бавно, но твърдо тя докосна Студената ръка на дъщеря си. Тя беше твърда, но не съвсем твърда. Погледът й се премести по-ниско-на гърдите на момичето, почти невидим под дантелата на бялата рокля, лежеше тънък плат с бродирани странни удължени символи, сякаш изгорени в тъканта. Пръстите на майка й я докоснаха и в този момент едно от пепелявите лица под тялото й отвори уста, издавайки нисък гърлен звук, който никой човек не можеше да издаде.
Тълпата избухна в писъци. Някой пусна детето на земята, някой се спъна в движение. Гробарите избягаха, оставяйки ковчега на тезгяха. Само свещеникът и майката останаха, сякаш нещо невидимо ги държеше на място.
– Какво си направила, дъще?.. – прошепна майката и очите на момичето, противно на логиката, се раздвижиха и я погледнаха право. По бледото лице се стичаше една-единствена сълза.
Свещеникът повиши глас, докато произнасяше молитвите все по-силно, но всяка дума звучеше във въздуха като удар на напукана камбана. Силуетите под тялото започнаха да се движат, огъвайки се и удряйки стените на ковчега. Дървото се разтресе зловещо.
Вятърът изведнъж се усили и облаците се завъртяха над гробището, пропускайки блед лъч светлина, падащ директно върху ковчега. Тогава всички видяха: символите върху плата не бяха обикновена бродерия, а букви от древен, забравен език, които сякаш светеха нежно като жарава под пепелта.
Майката протегна ръка и откъсна плата. В същия миг от ковчега избухна пронизителен писък-смесица от стотици гласове, която като вълна от ужас премина над цялото гробище. Тези, които все още не са избягали, паднаха на колене, покривайки ушите си.
Когато всичко утихна, нямаше повече пепеляви тела. Момичето лежеше само, бледо и неподвижно, но с лека усмивка на устните си, сякаш беше освободено от бремето.
Майка й я погали по челото и, без да гледа никого, каза само::
– Вече … можете да я погребете.
Гробарите, все още треперещи, отново се приближиха. Церемонията завърши в пълно мълчание, никой не посмя да говори. Но няколко дни по — късно свидетелите се заклеха, че в момента, в който последната лопата земя покри ковчега, от дълбините дойде дълга въздишка-като въздишка на облекчение… или шепот на клетва от друг свят.
Оттогава, на всички погребения в това гробище, старците предупреждават:
“Никога не позволявайте на тялото да бъде погребано с маркировки върху него. И преди всичко-никога не питайте кои са тези, които ги държат от другата страна на Земята.”
