Виктория се наведе леко над масата, гледайки ме като скъпоценен, но подозрителен порцеланов комплект. Тя се усмихваше, но тази усмивка имаше остри ръбове.
– Добре, дизайнер… – каза тя бавно, сякаш проверяваше тежестта на думата. – И как точно това се превръща в пари? Не мисля, че е така… кажа … твърде стабилна професия.
Усетих как погледът на майка ми Клара се вкопчва в чинията. Бащата, Мартин, изкашля гърлото си, но не каза нищо. Даниел леко дръпна стола, но остана мълчалив.
– Харесвам работата си-отговорих аз, опитвайки се да запазя спокоен тон. – И да, осигурявам си достойно съдържание.
– “Прилично”… – повтори тя, сякаш се наслаждаваше на тази дума. – В нашето семейство винаги сме вярвали, че жената трябва да носи стабилност, а не да преследва… вдъхновение.
— В моето семейство – казах по-рязко, отколкото възнамерявах, – бях научен, че стабилността идва от хората, а не от титлите.
Даниел рязко вдигна очи към мен, сякаш усещаше, че преминаваме определена граница. Виктория обаче изглеждаше изненадана.
– Човек… Да, но хората са слаби без ресурси. А ресурсите, скъпа моя, не се рисуват на хартия.
Облегнах се леко назад, усещайки как топлината се натрупва вътре. – Не става въпрос само за хартия. Става въпрос за идеи, за решения, за подобряване на реалността.
Виктория наклони глава, със същата усмивка, която казваше:”Хайде, да видим колко можеш да издържиш”.
– И колко дълго мислиш, че е тази … ще продължи ли страстта? – попита тя. – Какво ще правите, когато имате две деца, които ще се нуждаят от дрехи, храна, къща, платена навреме?
– Тогава вероятно ще продължа да работя и ще се уверя, че имат всичко необходимо.
– “Вероятно”… – повтори тя отново, повдигайки вежда. – Не звучи особено уверено.
Клара вдигна очи, желаейки да се намеси, но баща й сложи ръка в дланта й. Аз обаче нямаше да го пусна.
— Виктория-казах ясно, – не съм тук, за да ви убедя в моята стойност. Даниел знае кой съм и на какво съм способен.
– А, Даниел… – тя напусна, гледайки сина си. – Наистина мислите, че стабилността на нашето семейство може да зависи от … нечии мечти?
– Майк … – той започна, но аз го спрях с жест.
– Ако мечтите ми бяха само мечти, днес нямаше да седя тук на краката си, без да помоля някого за помощ — отговорих аз. – И няма да се извиня за това.
Виктория кръстоса ръце. – Значи си дошла тук, за да се защитиш.
– Не-отговорих аз. – дойдох да се запозная. Но се оказва, че трябва да се защитавам.
Настъпи тежка тишина. Дори звъненето на приборите спря. Даниел потърка челото си с длан.
– Може би по-добре … – той започна, но Виктория го прекъсна.
– Не, нека говори. Искам да чуя. – Тя отново се наведе към мен. – Кажи ми, Елена, къде се виждаш след десет години?
До Даниел, отговорих без колебание, в къща, в която не е нужно да претеглям всяка дума, за да не обидя някого.
Очите на Виктория леко се стесниха. – И ако тази къща … няма да е тук?
– Тогава ще го построим на друго място.
Думите ми паднаха между нас като остро парче стъкло. Мама въздъхна, а баща й облегна лакти на масата, готов да се намеси.
– Имаш интересен тон-каза Виктория тихо. – Почти … непокорен.
– Той е просто честен – отговорих аз. – вярвам, че семейството се гради на уважение, а не на страх.
Виктория мълчеше няколко секунди, след което погледна Даниел. – Това ли е жената, с която искаш да прекараш живота си?
Даниел се изправи. – Да, мамо. Тя.
Виктория сви устни, след което леко наклони глава. – Тогава ще видим колко ще издържи.
Усмихнах се нежно. – Повече, отколкото си мислите.
Настъпилото мълчание вече не беше просто напрегнато-това беше тихо признание, че фронтът е назначен. Погледнах Даниел и видях в очите му не страх, а скрита гордост.
Вечерята продължи, но разговорите преминаха към неутрални теми — времето, рецептите, спомените от детството. Във всяка дума обаче се усещаше скрит конфликт. И по начина, по който Виктория ме гледаше сега, знаех, че вече не ме вижда като млада жена, която трябва да бъде проверена… и като противник, с когото трябва да се преговаря.
На сбогуване Виктория ми подаде ръка. Лека Нощ, Елена.
– Лека нощ, Виктория-отговорих аз … разговор.
– Не благодарете-хвърли тя с едва забележима усмивка. – Тъкмо започваме.
На път за вкъщи Даниел караше мълчаливо няколко минути, след което каза::
– Знам … мисля, че мама вече те уважава.
Погледнах през прозореца в студена нощ и се усмихнах. – Това не е уважение. Но ще бъде.
