Алена вървеше по коридора към президентския апартамент с усещането, че отива на екзекуция. Сърцето ѝ туптеше толкова силно, че сякаш ехтеше в празното пространство. Една мисъл не ѝ даваше покой: „Защо пак ме изпратиха тук? Дали той се е оплакал и сега ме изпитват? Или… става дума за нещо съвсем друго?“
Отвори вратата с треперещи ръце – и замръзна. Стаята беше празна, но върху масичката от кристал лежеше сгъната бележка. Почеркът беше ясен, решителен:
„Не бързайте с почистването. Ще дойда. Л. Х.”
Коленете на Алена омекнаха. В първия момент искаше да изтича при управителя и да признае всичко, да моли за прошка за случилото се вчера. Но нещо я спря. Сякаш вътрешен глас ѝ прошепна да остане. Реши да почака.
Минутите течаха мъчително бавно. Тя подреждаше възглавници, бършеше праха от мебелите, но всичко правеше механично. В съзнанието ѝ бушуваха страх и странно любопитство, което не можеше да обясни.
И тогава чу стъпки. Вратата се отвори.
Влезе Лъчезар Христов. Беше също толкова безупречно облечен, както предната вечер, но този път в очите му нямаше умора. Имаше съсредоточеност, интерес. Погледът му се впи в нея и тя усети тръпки по кожата си.
— Дошли сте — каза спокойно той. — Добре.
Алена сведе очи, готова за укор. Но вместо това той зададе въпрос, който я изненада напълно.
— Винаги ли работите толкова много, че накрая заспивате на място?
Тя се смути. Не знаеше дали се шегува или я изпитва.
— Наистина съжалявам… не исках. Просто беше късно и аз… — гласът ѝ затрепери. — Не съм имала намерение да нарушавам правилата.
Лъчезар си наля вода и седна в креслото, като с жест ѝ посочи да седне срещу него.
— Успокойте се. Ако бях искал да ви уволня, това вече щеше да е станало вчера.
Думите му донесоха облекчение, но напрежението във въздуха остана. Алена вдигна очи и срещна неговия поглед. В тях не видя нито гняв, нито презрение. Само любопитство.
— Кажете ми, защо избрахте тази работа? — попита той изведнъж. — Камериерка в такъв хотел е тежко занимание. А вие… сякаш принадлежите на друго място.
Алена застина. Думите му проникнаха в самата ѝ същност.
— Трябва да работя, — прошепна тя. — Имам по-малка сестра, още е ученичка. Майка ми е болна. Нямах пари за университет. Това е единственият начин да оцелеем.
Лъчезар дълго мълча, сякаш премисляше всяка нейна дума. Накрая каза:
— Честен отговор. Харесва ми. В моя свят повечето хора умеят само да лъжат.
Алена се изчерви силно.
— Аз… не умея да лъжа, — призна тихо.
На устните му се появи едва забележима усмивка.
— И това е рядко качество.
Между тях напрежението стана почти осезаемо. Всяка секунда под погледа му караше сърцето ѝ да бие по-силно, но тя не можеше да избяга.
— Слушайте, Алена, — проговори той след пауза. — Имам предложение за вас. Не се страхувайте, не е това, за което мислите.
Той замълча за миг, като внимателно следеше реакцията ѝ.
— Имам нужда от човек, на когото мога да се доверя истински. Не секретарка, не амбициозен асистент. Някой, който е автентичен. Вие ще работите лично за мен.
Алена онемя.
— Аз? Но… аз съм просто камериерка.
— Вчера показахте повече искреност, отколкото партньорите ми за последните десет години. И точно това ми е нужно.
Тя не знаеше какво да каже. Светът около нея сякаш се разклати. Само преди ден трепереше от страх, че ще изгуби работата си. А сега един милиардер ѝ предлагаше място до себе си.
— Помислете, — каза той, изправяйки се. — Но аз не съм човек, който обича да чака дълго.
Когато Алена излезе от апартамента, тя беше сигурна, че животът, който познаваше досега, е приключил. Пред нея стоеше избор, който можеше да промени всичко.
И за първи път от дълго време страхът в сърцето ѝ започна да отстъпва място на надеждата.
